Визии за светилище, в живота и изкуството

Миналата седмица бях в Art Basel, разхождайки се из неограниченото изложбено пространство на панаира, където са изложени монументални творби и мултимедийни планове. Залата беше шумна и изпълнена с нещо като хиляди хора, редящи се на опашка, с цел да видят интерактивни арт съоръжения, спирайки, с цел да си поговорят или да си създадат фотоси и селфита. (Винаги ми е правело усещане, че когато навестявам панаири на изкуството, човек би трябвало да работи извънредно интензивно, с цел да види фактически изкуство.)

Едно от творбите, които ме арестуваха, беше 26-минутен филм, наименуван „ Пазачът “, от роденият в Бейрут, основан в Париж художник Али Чери. Беше прожектиран в дребна стая, чийто вход беше тъкмо зад гигантските глинени статуи на Чери на двама бойци и куче. Обикновено не съм човек, който гледа цяла видео апаратура, бях сюрпризиран от това какъв брой бързо ме притегли филмът на Чери.

Това е видимо елементарна история за армейски сержант на нощно дежурство на наблюдателна кула на неназована граница. Гледаме по какъв начин времето безшумно минава, постоянният взор на сержанта е извърнат на открито към съвсем празна пустиня. По едно време край него постепенно минава малко гущерче. В различен миг птица на дребния си тил поема финален мирис, потрепвайки дребни крачета, влетяла в прозореца на кулата. През нощта сержантът е посетен от светещи светлини, приближаващи се от далечината, и призраци на неспокойни бойци, които към момента маршируват на пост от различен живот и война.

Колкото и вълнуващо и натрапчиво да е видеото, това, което беше еднообразно мощно, беше това, се случваше в дребната стая. Хората се бяха скупчили вътре, облегнати на стените, седнали с кръстосани крайници на пода, изцяло настроени към тихите, мудни фрагменти на екрана. Енергията се усещаше неподвижна и цялостна с отразяваща страст, толкоз друга от оживения панаир на изкуството извън. Когато филмът свърши, надали някой се раздвижи, до момента в който надписите се завъртяха. Сякаш никой не искаше да напусне този дребен пашкул от пространство.

През последните няколко дни открих, че се връщам въображаемо в тази стая и си мислех за това по какъв начин сътвори откъслек от време, в който хората се усещаха удобно да седите, да усещате и да обмисляте провокационен материал. Това ме докара до концепцията за светилище, местата в живота ни, където можем да се грижим, да размишляваме или да се грижим за страстите, които се надигат и текат в живота ни. Какво прави някое място допустимо светилище и имаме ли достъп до такива места в живота си?

Картината от 1888 година „ Припомняне на предишното “ от Карлтън Алфред Смит демонстрира млада жена в дистрес. Тя е обърната встрани от бюрото, на което седи, отпуснала глава на облегалката на стола, едната ръка стиска лист хартия. На пода до нея има кошче за отпадък със смачкани останки, разпръснати към него, изхвърлен адресиран плик измежду тях.

Смит изпълва картината с мебели, предмети и елементи, придавайки чувство за добре употребена и населявана стая Светлината влиза през оловния прозорец и като се има поради бялата престилка върху розовата й рокля, можем да предположим, че момичето е отделило време от отговорностите на деня, с цел да се оправи с всичко, което я изтезава прочувствено.

Картината ме накара да се замисля за есето на Вирджиния Улф „ Собствена стая “ и за нуждата да имаш несъмнено леговище, в което да вършиш работата си – креативна работа, несъмнено, само че обвързвана с нея, работата по справяне с компликациите на живота. Привлечена съм от картината на Смит, тъй като когато самият аз съм се справял с прочувствени провокации, беше животоспасяващо да имам място в дома си, което да се усеща безшумно, персонално, заобиколено от това, което ми е познато. Тези детайли наподобява отварят място за мъчителните вътрешни сметки, които постоянно изискват вниманието ни даже в средата на деня, измежду другите ни отговорности. 

Къде са пространствата и местата, които ви карат да се чувствате задоволително сигурни и ви разрешават да обработвате сложни неща? Кой или какво ще участва? 

Обичам картината от 1650 година „ Куче в отмора “ от холандския художник Герит Доу. Съхранява се в Музея за изящни изкуства в Бостън, изображението на сънливо куче с полуотворени очи, свито против набор от ракита, теракота, снопове клони и чехли, излъчва чувство за спокоен мир. Всеки детайл наподобява жив със лична неповторима сила.

Бях изумен от това по какъв начин тази картина ме накара да прегледам светилището от друга позиция. Когато кучетата се усещат в сигурност, те наподобяват способни да намерят място за отмора на всички места, без значение дали е място до прозореца, където слънцето се излива, кътче на леглото си или, както на тази картина, на непретенциозен рафт. За едно предостатъчно куче светът е цялостен с вероятни убежища. 

Едно животно се управлява от самозапазване, не се тревожи от въпросите дали почивката е „ заслужена “ или „ извоювана “. Мисля, че доста от нас се борят да изберат отмора, тъй като сме потопени в култури, които допускат, че почивката е за слабите, че в случай че спрем за миг, ще изостанем от връстниците си. 

Ами в случай че стартираме да си фантазираме, че нашият свят е цялостен с пространства, които ни канят да си починем? Докато пиша този материал, към момента имам през целия ден пред мен. И въпреки всичко си споделих, че когато свърша, ще употребявам обедния си час, с цел да се разходя до парка в края на моята улица и да легна на тревата без телефона си. Знам, че това ще ме обнови на доста равнища. Непрекъснато се изучавам по какъв начин да дефинирам пространството за отмора като форма на леговище, тъй като да бъда освежен на мозъка и тялото за мен също е част от разширението на по-здравословна версия на себе си назад в света. 

Светлина наводнява стаята в творбата от 1899 година „ Подреждане на летни цветове “ на датския художник Адолф Хайнрих-Хансен. Жена в дълга кремава рокля стои в богато украсена всекидневна и подрежда цветя в огромна бяла ваза. От дясната страна на платното френските порти се отварят към зеления летен ден на открито. Друга врата ни разрешава да надникнем в друга блестящо осветена от слънцето стая. Шапката на дамата стои на масата и ние си представяме, че тя преди малко е пристигнала от отрязването на цветята от градината.

Картината наподобява ефирна, ветровита и ухаеща на свежа лятна заран. Привлечена съм към тази работа като към тази, която приказва за светилището, тъй като се усеща цялостна със светлина и опция за нов ден. Каквото и да се случва в живота ни, постоянно има опция за нов ден на хоризонта, който може да пристигна с откъслек или цяло зарево от светлина. И може би от време на време би трябвало да намерим вярата и смелостта да се грижим за пространствата, до момента в който не извлечем някакъв детайл на светилище от тях. Независимо дали сме събрани в тъмни дребни стаи с други или в просторни, изпълнени със светлина пространства, които ни припомнят да се движим с вяра.